Ad copy

Казвам се Дора, на 48 съм, и миналата пролет в Истанбул мъж на 37 ме покани на залез по Босфора. Излъгах го, че ме боли глава. Истинската причина беше коремът ми. Онзи корем, който сутрин е нормален, а вечер изглежда като в петия месец. Ако и ти имаш такъв, ще ме разбереш от първия ред. Ако нямаш, спри да четеш още сега. Първо да ти кажа коя съм. Счетоводителка от Хасково, разведена от три години. Миналия април се записах на екскурзия до Истанбул с приятелката ми Веска. Четири дни, три нощувки, автобус в 6 сутринта. Първата ми екскурзия след развода. Гидът на групата се казваше Емре. На 37, учил четири години в Пловдив, говореше български по-чисто от half Хасково и от време на време казваше „моме" по пловдивски. Още на първата сутрин ми донесе чай в онези стъклени чашки с форма на лале. Без да съм поръчвала. На Веска не донесе. На втория ден на Капалъ чаршъ се пазари двайсет минути за една рокля, която бях зяпнала на витрината. Свали я от 900 лири на 500 и ми я подаде с думите „тази вечер ще я облечете". Не я облякох. Нито тази вечер, нито следващата. Защото аз в 19:00 не съм жената от 10:00 сутринта. Сутрин закопчавам каквото си искам. Следобед започва надуването. Вечер съм с два размера по-голяма, опъната като барабан. На екскурзия това е ад в чист вид. Три вечери подред, дълги маси, обща програма. Аз си поръчвах салата и пъпеш, докато групата ядеше кебапи. И пак се надувах. От салатата, представи си. Седях на всяка вечеря с чантата в скута. Пред корема. А сега за втория ден. Хамамът. Беше в програмата. Стар хамам от 16-ти век близо до Капалъ чаршъ, с купол и малки кръгли прозорчета, през които влиза светлината. Легнахме на горещия мрамор в средата. Дванайсет жени, половината от нашата група. Тишина. Само вода и ехо. Телячката започна пилинга. И като стигна до корема, натисна. Тялото ми отговори. Звукът тръгна от мен, удари се в купола и се върна при всичките дванайсет жени едновременно. Мраморната зала работеше като амфитеатър. Телячката се засмя добродушно и каза нещо на турски. Веска гледаше тавана. Една жена от групата се закашля с онази кашлица, която прикрива смях. Лежах на горещия камък и исках да потъна в него. Вечерта доплаках тихо в банята на хотела. Пак на мрамор. Явно такъв ми бил денят. На третия ден Емре ме настигна на терасата на закуска. „Довечера в 19:30 хващаме ферибота от Еминьоню към Кадъкьой. Най-хубавият залез не е от брега, а от водата. Идвате с мен." Не „ще дойдете ли". Идвате. Целия ден бях на облаче. И целия ден сметката в главата ми течеше. Обяд в 13:00. Ферибот в 19:30. Балонът пристига по разписание към 17:00. В 18:40 пратих Веска да му каже, че ме боли глава. После стоях на терасата на хотела и гледах фериботите по Босфора. Малки светлинки по тъмната вода. На някой от тях беше залезът ми, с друг човек до парапета. Знаеш ли кое ме уби най-много? На сутринта чаят го донесе друг. Сега трябва да ти кажа и за жената, защото без нея нямаше да пиша това. В групата имаше една дама от Пловдив, на 61. Няма да ѝ казвам името, по разбираеми причини. Личеше си, че е с възможности. Единствена от цялата група си беше платила единична стая. Чанта, часовник, спокойствие. И ядеше. Кебапи с айрян. Баклава на всяко спиране. Локум с кафето, „за проба". А вечер седеше на дългата маса в прилепнала рокля, права като струна, и на фолклорната вечер стана да танцува. На 61. В 22:00. След баклавата. Гледах я и не разбирах. Аз ядях пъпеш и се надувах като спасителен пояс. Тя ядеше всичко и коремът ѝ стоеше като на снимка. На четвъртия ден, сутринта на тръгване, се случи нещото. Автобусът натоварен, 7:30, шофьорът пали двигателя. Емре брои хората. Един липсва. Дамата от Пловдив. Слезе след пет минути, но не се качи. Застана до вратата и каза, че бурканчето ѝ с капсули е останало в сейфа на стаята, а рецепцията бави кода. Шофьорът каза, че имаме график. И тогава тази спокойна жена каза изречение, което помня дума по дума: „Ако автобусът тръгне, ще си купя самолетен билет. Бурканчето остава ли, оставам и аз." Двайсет и пет минути чака целият автобус. Хората мърмореха. Тя стоеше до вратата като камък. За бурканче. Жена, която си плаща единична стая и самолетни билети на шега, не мърда от Истанбул без едно бурканче. Седях на седалка 14 и мислех само за това. Хората не правят така за нещо, което не работи. На обяд спряхме в Одрин. Дългите маси, последните кебапи. И я видях. Извади от несесера си малко бяло бурканче, семпъл етикет, нищо лъскаво. Взе две капсули с яденето и го остави на масата. После стана към тоалетната. И аз направих нещо, за което после ме беше срам седмици. Извадих телефона и снимах етикета. Бързо, крадешком, като джебчийка на 48 години с маникюр. Ръцете ми трепереха и първата снимка излезе размазана, та снимах втора. Когато тя се върна, аз гледах през прозореца с най-невинното лице в живота си. Три часа до Хасково се чувствах престъпничка. Но същата вечер, на кухненската маса, отворих снимката и поръчах от официалния сайт. Бурканчето пристигна за два дни. Няма да те лъжа с чудо от първия ден. По две капсули с основното хранене, така пише. Първата седмица усетих само, че вечерите са по-леки. Не плоска. По-лека. Втората седмица си направих тест, който сама си измислих. В Хасково имаме турска сладкарница, знаеш ги какви са ни сладкарниците тук. Купих си баклава. Две парчета, с целия сироп. Изядох ги в 18:30. Точната храна, от която в Истанбул бягах като от пожар. Седнах и зачаках балона, както се чака буря по прогноза. Стоях с ръка на корема до 21:00. Бурята не дойде. Третата седмица вечерях нормално всяка вечер. Като човек. Като жената от 10:00 сутринта, само че в 20:00. А през юни беше кръщенето на племенницата ми. Облякох роклята. Онази, от Капалъ чаршъ, за 500 лири, дето Емре се пазари за нея. Вечерно кръщене, ресторант, ципът догоре. Сестра ми ме огледа и каза: „Тая рокля от Истанбул ли е? Защо не си я носила там?" Не ѝ отговорих. Защото отговорът беше „защото тогава вечер не се закопчаваше". Оставаше ми едно нещо, което ми тежеше. Снимката. Имахме си обща група във Вайбър от екскурзията. Намерих дамата от Пловдив и ѝ писах лично. Признах си всичко. Че съм ѝ снимала бурканчето на масата в Одрин, като крадла, и че съм си поръчала. Очаквах да ме помисли за луда. Или по-лошо, да го напише в общата група, да ме видят четиридесет души. Телефонът звънна след две минути. Тя се смееше. „Мила", каза. „Аз преди пет години го снимах от несесера на етърва ми. На една сватба. Познайте къде. В Одрин." Смяхме се двете по телефона като ученички. После стана сериозна и ми разказа онова, което никой в нито една аптека не ми беше казвал. Обяснил ѝ го нейният лекар. След 40 храносмилателните ензими намаляват. Не е болест, възраст е. Случва се на почти всяка жена, само че никоя не си го казваме на глас. Храната не се разгражда докрай. Стои в червата неразградена. И ферментира. А ферментацията образува газ. Хранене след хранене, час след час. Лекарят ѝ го наричал ферментационен застой. Газът се трупа по-бързо, отколкото тялото го изкарва, и стоиш затворена като бутилка. Газов запек. Затова сутрин си плоска, а вечер балон. Газът се е събирал цял ден. И затова моите хитрини не помагаха. Пъпешът и салатата пак ферментират. Фибрите даже ферментират най-силно. Гладуването само отлага. Не решава. „Не е такъв стомахът ви", каза тя. „Химия е. А на химията може да се помогне." И тогава каза нещо, от което се разплаках права в кухнята. „Аз ви гледах на вечерите, Дора. Как си поръчвате пъпеш и държите чантата в скута. И ви видях на терасата онази вечер, когато не слязохте за програмата. Аз бях същата десет години. Знаете ли колко залези съм изпуснала?" Тази жена ме беше видяла. През цялата екскурзия. Не ме съдеше. Позна ме. Разбираш ли, подуването не ми взе талията. Взе ми залеза. Взе ми ферибота. Взе ми ръката на онзи парапет. Талията е последната грижа. А сега финалът, заради който изобщо сядам да пиша. Тази пролет, през май, се записах на същата екскурзия. Същата агенция, същият хотел. Гидът беше същият. На първата сутрин чаят пак го донесе той. В чашката с форма на лале. „Тази година главата боли ли?" попита. „Тази година не", казах. В 19:30 хванахме ферибота от Еминьоню. Ядох баклава над водата, направо от кутията, докато Истанбул ставаше златен зад нас. И когато ръката му застана на кръста ми, не се дръпнах. Какво стана след слизането на Кадъкьой няма да ти разкажа. По разбираеми причини. А сега за бурканчето, защото знам, че затова четеш дотук. Казва се Bloat Relief Complex. Държа етикета пред себе си и ти преписвам точно. Корен от джинджифил, 250 мг. Корен от глухарче, 400 мг. Маточина, 300 мг. Лист от мента, 200 мг. Бромелаин, 150 мг. Кора от червен бряст, 150 мг. Шест съставки. Натурални, без пълнители. По две капсули на ден с основното хранене. Толкова. По аптеките го няма, проверих още първата седмица. Продава се само от официалния сайт, откъдето поръчах и аз. Струва 29 евро. Една вечеря в Истанбул за двама е повече. Има и 30-дневна гаранция. Ако при теб не се получи както при мен, връщаш го и ти връщат парите. Аз не си направих труда да я проверя. Ако и ти сутрин си един размер, а вечер друг. Ако и ти на екскурзия ядеш салата и пъпеш, докато другите живеят. Ако и ти седиш на дългите маси с чантата в скута. Ако и ти си отказвала покана, за която после си плакала на някоя тераса. Не е такъв стомахът ти. Пробвай това, което пробвах аз. Поръчай само от официалния сайт и се пази от фалшификати.